Вход
обновено 10:26 PM EET, Jan 15, 2021

Мая Жалова-Канвар - Една българка, която разнася красотата на Индия по света

Мая Жалова-Канвар е носител на званието “калашри” – майстор на изкуствата по индийския класически танц Бхаратанатям. Пътят, извървян от българката, за да стигне до сърцата на индийците, а след това и да пренесе тяхната култура до други народи, е вдъхновяващ. През 2006 г. печели стипендия и заминава да учи класически индийски танци в Делхи. Там се запознава със своята гуру д-р Сароджа Вайдянатан, от която научава много не само за танца, но и за себе си. “Гуруто не само те обучава в техника на танца, но и в начин на мислене. Той умишлено поставя пред теб различни изпитания. От начина, по който се справяш с тях, разбираш много неща за себе си”, твърди Мая.
Стипендията й в Индия е мизерна. Получава 6600 рупии на месец и половината от тях плаща за наем на миниатюрна стая, в която има само едно легло. “Наложи ми се да се науча да се пазаря”, разказва Мая – “През първите месеци ме лъжеха страшно, но после така нахитрях, че сега вече никой не може да ме измами.” За да припечелва допълнително Мая се снима в тв реклами и работи като фотомодел.


Танцът ме накара да се обърна към себе си


“Танцът ме учи как да разбирам пространството, как да разбирам себе си и как да усещам енергията, защото когато човек танцува, винаги улавя промяната, която се случва, както с него, така и с другите около него. Човек трябва да се обърне към себе си, защото вътре в него има една много тънка нишка, която го води винаги и ако следва тази нишка, никога няма да се загуби”, убедена е Мая. Тя обяснява, че българите танцуват различно от индийците, защото имат различен светоглед. “За мен е огромна радост и предизвикателство, стъпка по стъпка, бавно да се опознавам чрез танца. Това ме кара да се замисля, че както има различни стилове танци, езици, страни, етноси, така има и различни хора, които мислят различно от мен, техният начин на мислене е красив и заслужава да бъде разучен, и да му бъде посветено много време, постоянство и любов.”


Забравете егото, всички сме еднакви пред божественото


“Наложи ми се да бъда чужденка в далечна страна, да съм различна от другите. Бидейки толкова различни, с моите съученички правехме едно й също, но на тяхна територия. Хората, публиката, виждаха моята различност, но за мен това бе предизвикателството – да ги убедя, че имам индийски дух и любов към индийското изкуство. Че мога да танцувам не по-зле от самите индийки. Научих обаче, че човек не бива да изпада в крайности и на всяка цена да се стреми да изпъкне. Егото не е важно, важна е радостта от танца. Това е божествено изкуство, създадено да радва боговете и да учи хората как да бъдат по-близко до божественото, а не да предизвиква помежду ни конкуренция и задълбочаване на различията. Научих всичко това в Индия.
В България не може да е същото. Тук си у дома си, животът ти е удобен, може да има проблеми, но малко или много си свикнал с тях. Там животът е неочакван. Всеки ден се срещаш с ново предизвикателство. Важно е обаче не само да оцелееш, а и да се научиш да се радваш на живота си. Като разказвам за всички трудности, с които съм се сблъскала, много хора са ме питали как съм издържала. Моят отговор е: “Имах причина да остана, много сериозна причина и тя беше танцът, заради който отидох там, самата Индия, в която се влюбих пътьом, а в последствие и моят мъж, който е индиец.“

 


По индийските традиции бракът им е невъзможен...


Да се омъжи за индиец е другото голямо предизвикателство на Мая. Но тя е убедена, че е късметлийка, защото и той като нея е космополитна личност. Професионален ди джей е, художник, графичен дизайнер и прекрасен човек, твърди Мая. “Много внимателен съпруг и много добър баща”. Мая се запознава с Вишал Канвар на една от фотосесиите, на които снимат дрехи на голяма индийска компания. Той е фотографът, а тя моделът. Разбира се, по индийските правила бракът им би трябвало да е невъзможен, тъй като тя е чужденка, родена без каста. Роднините обаче я харесват, може би не само защото е бяла и хубава, а и заради индийския дух, изписан на лицето й. Мая има късмет и затова, че семейството на мъжа й е по-демократично и не настоява за уговорен брак, нещо което там се случва масово. Сватбата им е скромна – присъстват само четирима души. Това в Индия е недопустимо и срамно. Разходите по една сватба обикновено се поемат от бащата на булката. Богатата зестра е и причината в много от най-бедните индийски семейства да убиват новородените момичета. На самата сватба младоженецът тръгва от дома си на бял кон, следван от екзалтирана тълпа приятели и роднини. “В сезона на сватбите – декември-януари, Делхи е пълен с препускащи бели коне”, разказва Мая. Тя разбира се е православна християнка и нито за миг не е помисляла да променя религията си.


Някои неща от уважение се пипат с ръце


В Индия храненето е издигнато в култ. И радости, и неволи – всичко се превръща в повод за почерпка. “Ние там ядем с ръце и гарантирам, че е много по-вкусно ”, усмихва се Мая. Самото докосване на храната я прави някак по-вкусна. Някои неща в Индия от уважение се пипат с ръце. То е като ритуал. Яде се с винаги с дясната ръка. В Южна Индия например не използват чинии, а храната се поднася върху свежи бананови листа.

 

 

Последно променена вЧетвъртък, 03 Декември 2015 19:18

Banner 468 x 60 px